Всички малки деца искат да порастнат, а когато порастнат вече не искат нищо друго освен да бъдат пак малки деца. И какво по хубаво от това, да не те интересува нищо от заобикалящия те свят? 
Защото като си нисък, даже задния двор на къщата ти се вижда, като огромно приключение, пък да не говорим за улицата. Не става въпрос само за височина, разбира се, става въпрос за нагласа. Децата имат това нещо, което възрастните отдавна са забравили - виждат най-незначителните неща - бръмбари, калинки, изсъхнали стръкчета трева, и могат да се занимават цял ден в една градина с размерите на едностаен апартамент. 
Да, обаче като порастнеш и вече градината не ти се вижда достатъчна. Вече и света не ти се вижда достатъчен, и докато си се радвал на няколкото часа без родителски контрол, когато си бил хлапе, сега установяваш, че тази свобода за която си мечтал всъщност не съществува. Не можеш просто да излезеш и да се скиташ по улиците с часове, без да няма някакви последици. Най-елементарен пример - губиш работата си, оставаш без пари и всъщност вместо да спечелиш свобода, ставаш роб за едно късче хляб. 
Тежко е да знаеш, че си във затвор, дори и без да виждаш решетките му, а още по-тежко е когато не мислиш точно като възрастен, а все още те занимават неща като играта на криеница и неща като "отговорност" и "семейство" ти се виждат безкрайно далечни. 
Оставаш да висиш някъде в пространството  между хората, които са свикнали да зависят от нещо и някого, а и нямат особен избор и между тези, които си мислят, че са независими. И най-лошото е, че това чувство, че си като диво животно в клетката на обществото не спира да те преследва... или както се пее в една хубава песен:
"I"m trapped in this world, that"s not meant for me..."