Не бях писала нищо много отдавна, защото се чудех дали да ви разкажа това което ще ви разкажа сега или не. Всъщност историята съвсем не е моята и не знам дали имам право да я споделям толкова брутално с остатъка от света, но искам тя да се знае. Просто искам да ви покажа какви хора съществуват, защото историята на този човек ме впечатли толкова много, че ми действа като вдъхновение за почти всичко което върша.
Животът на това момиче е една действителна приказка - действителна, защото всичко е до болка истинско, а приказка... ще ви оставя да прецените сами, дали тази дума е уместна.
Девети клас, пролет, хубаво време, нови съученици, нови приятели, а може би и переспектива за нова любов - какво повече да иска една тийнейджърка. И тя наистина не искаше - никога не съм я чувала да иска нещо, беше просто благодарна за всичко което имаше и най вече за семейството си. Да, обаче, съдбата, или каквото и да е там, винаги се намесва в хубавите истории и само се протяга и взема едно единствено нещо от цялата картина - живот. Един човешки живот. Не изглежда много на фона на милиардите хора по земята, но може да бъде всичко. Майките не трябва да умират. Не и докато децата им се нуждаят толкова много от тях... Защото децата винаги се нуждаят от майките си, но тези, които са на по 15 години сякаш се нуждаят повече от останалите. 
Аз не мога да опиша какво е усещането да загубиш майка си. Не мога да си представя и за миг дори, колко дълбока и тъмна бездна се появява в сърцето ти, затова няма да го описвам. Никога не съм казвала "разбирам" или "знам какво ти е", защото в действителност не зная. Това сега няма значение. Значение има само това, че от 26 човека клас, никой дори и за миг не предположи какво беше станало. Нямаше сълзи и драми, нямаше тръшкания и припадъци - нещата си вървяха както преди, с една единствена съществена разлика - тя просто вече не се усмихна. Разбраха само тези, които и бяха близки, но и те не можеха да помогнат много. 
Нямате си представа каква връзка имаха точно тези майка и дъщеря. Невероятна - връзка на която може само да се завижда. Семейството се състоеше от майка и трите й дъщери - четири неразделни, най-добри приятелки. 
Ситуацията с бащите беше сложна и не мисля, че трябва да я разказвам, но с две думи - сестрите си бяха истински сестри, от един и същи баща, въпреки че "другия" не знаеше това. 
И така се стекоха нещата, че всичко тръгна наопаки. Но за три години, въпросното момиче не само се научи да се усмихва отново, а и да се смее от сърце. И времето няма нищо общо с това... Тя, в момента, е най-щастливия човек, който познавам. Може би и най-щастливия човек на земята. Защото както тя веднъж ми каза - "нямаш си и на представа, каква щастливка съм аз, за дето съм прекарала толкова време с такъв човек". Разбирате ли, смъртта не може да прекъсне една толкова силна връзка между майка и дъщеря. Просто не може - толкова е безсилна. 
Имаше адски много други проблеми през тези три години, но някак си както и да се решаваха те - с добър или с лош край, тя всяка сутрин се събуждаше усмихната - усмихваше се на слънцето, на племенника си, който майка й така и не успя да види, на приятелите си... Живееше, като грабеше от живота с пълни шепи. И все още го прави... 
Никога няма да срещна такъв човек, като нея, който вижда красотата в съвсем дребните неща, който умее да изживява всеки миг и който ще оголи сърцето си и ще каже: "Това съм аз - тъпчи или обичай."
Аз избрах да обичам. Вие може сами да изберете дали да наречете историята приказка. За мен е...