Деца, деца не спете
Иначе ще порастете
Ще станете намръщени
И няма, няма връщане

Днес срещнах братовчедка ми, с която не се бяхме виждали толкова много време, въпреки че дори живеем в един квартал. Нали знаете как винаги пренебрегваме роднините, защото не сме си ги избирали сами...
Та днес говорихме много за бъдещето - и двете ни чакат кандидат-студентски изпити, нов живот, нови приятели и от дума на дума се прехвърлихме в миналото. Смели сме се часове на ред... Оказа се, че никой от нашите приятели - нейните и моите, не е имал подобно детство. Аз бях забелязала, че доста често се случва да ме карат да разказвам за детството си, но никога не се бях замисляла за причината.
Установих че аз съм един адски щастлив човек, защото съм притежавала нещо, до което връстниците ми даже не са се докосвали, да не говорим за по-малките.
Винаги съм мислела, че има нещо сбъркано в мен, защото ми се струваше че нещата които другите правят, са някак си скучни и безмислени - тая цялата история с ходене по кафета и зарибяване на батковци и то когато си на по 13-14 години никак не ми се нравеше. Аз лично предпочитах лятото да си отида на село и да играя. Да, такова беше моето детство, което аз все още изживявам . Игри. Нямаше нищо друго освен игри. И не говоря за компютърни, а за истински игри, повечето от които никой не е чувал. Наркомани, например. Не бързайте да се отвращавате, играта всъщност е много интересна. Измислихме я понеже, когато играехме на стражари и апаши, никой не искаше да бъде стражар - така покрай една купчина от бял пясък се роди идеята да сме две воюващи банди, целта на всяка да намери голямата торба с наркотик и всички се гонехме един друг, като се развиваха цели стратегии за пленяване на играчи.
Боже, колкото повече пиша, толкова повече се сещам и продължавам да се смея. Сетих се как въпросната ми братовчедка половин час се прави, че куца след като беше паднала докато играехме и само в рамките на няколко секунди разви такава скорост за да залови противника, че даже бясна хрътка не би я  надбягала. 
Ооо, да не говорим за незабравимите футболни дербита, които си устройвахме. Понякога даже се случваше дошли за малко родители да играят с нас, докато постепенно вече няма "нас", а само дошли "за малко" родители. Нямате си представа колко е смешно да видиш майка ти да гони топката и в процеса да изблъсква майките и бащите на твои приятели, псувайки тук таме... Е, това, признайте, не се вижда на всякъде. 
Ех, да, колкото повече се замислям, установявам че наистина съм един щастлив човек. Нещата много се промениха от тогава - аз вече си нямам село, защото баба ми и дядо ми се изместиха в града и много дълго време ми беше мъчно за игрите на джамия, кър, лабиринт и най-вече криеницата, но сега разбирам, че вече май всички останали са твърде порастнали за тези игри, което адски ме натъжава. Надявам се... вярвам, че на колкото и години да стана, аз никога няма да съм порастнала твърде много за да играя. 
И без това сега приятелите ми пожелават на всеки рожден ден да запазя детското у себе си, което все още имам... Само ако знаеха колко големи запаси от "детско" ми е отредило моето детство, нямаше да мислят, че някога ще се разделя със... себе си...