По принцип не съм човек, който се ръководи по неща казани уж от много мъдри хора, но този път излезе едно на нула за мъдреците. Разбираме какво сме имали едва когато го изгубим. 
Всъщност аз го разбрах малко по-рано, в момента точно преди да изгубя, което пък направи загубата ми още по-тежка, защото се бях вкопчила в нещо, невъзможно да задържа за себе си.
Четох някъде, че второто сигурно нещо след смъртта е промяната. Но пък реално погледнато промяната си е смърт за нещо старо и рождение на нещо ново. Само че, когато старото се окаже цял един начин на живот, нещата стават малко по-различни.
Говоря за най-обикновеното напускане на училище. Обикновено до момента, в който осъзнаеш че връщане назад няма. Не ме е страх толкова, че след пет дена ще трябва да си стегна багажа и да замина за голямата София и да помахам за сбогом на малкото провинциално градче, за да уча нещо до което дори не съм се докосвала в досегашния си живот, страх ме е че ще забравя... 
Аз имах НЕВЕРОЯТНИЯ клас. Вярно, че си имаше и разправии, и много различия, и глупави обиди, но все пак хубавите страни бяха малко повечко. Лошото е, че имам и две по-големи сестри, които също като мен твърдяха че имат НЕВЕРОЯТНИЯ клас, но всичко приключи когато излязоха за последно от училище. И въпреки че обикновено съм пълен оптимист, някак си знам, че вече всичко е свършено. Ето от това ме е страх повече.
Защото няма да има 15 септември, в който да си влезеш в училище, не защото ти е домъчняло за даскалото, а за да се видиш с едни много специални хора, които сами не знаят колко са специални. Когато прекараш пет години, та и повече с 25 човека и споделиш с тях и хубави и лоши мигове, няма как да не ти станат скъпи. Пет години са много време. За пет години човек може да разбере, че няма нищо срамно в това да плачеш на рамото на Борката, защото един хамстер е умрял или да се смееш с Наско над собствената си простотия; няма как да не оставиш Алито да ти щипе бузите, колкото и да ти е омразно, когато я видиш как се смее или да не се радваш на успехите на Феро, когато знаеш колко усилие е положил; не можеш да не оставиш Максимилиан да те разнася като чувал през коридорите, след като те е спасявал поне стотина пъти от самия теб или да не се хвалиш с Ицо и умопомрачителните му 2.02м. За пет години човек може да се почувства горд, че е имал честта да се срещне с такива хора, които въпреки че не го разбират съвсем или са много различни от него, просто са били там и са понасяли всичките му прищевки, изблици на лудост, сълзи, смях... И момента, в който осъзнаеш, че тези хора са на хиляди километри разстояние, точно когато имаш нужда от един наистина добър приятел, просто всичко се срива. 
Не твърдя, че няма да има нови приятели, но факта че вече си изгубил едни в преследване на нещо си остава тъжен и самотен факт. Защото всички са напуснали училище, в търсене на по-доброто бъдеще, където ще станат успели хора, но дали са се замислили дали са платили някаква цена и колко голяма е била тя?
И ето и първия път, в който името ми ми прави лоша шега. DREAMCHASER. Дали ще забравя всичко, в преследване на една мечта или ще се лутам, следвайки сънищата си, които все ще ме водят в едно до болка познато място, при едни до болка специални хора, които ВИНАГИ ще бъдат там за мен...?